Емблема на антична подова мозайка с изображение на Горгона Медуза от римска вила от град Марцианопол (съвременна Девня) – ІІ – ІІІ в. от н.е., Музей на мозайките, гр. Девня, обл. Варна.

Мозаечното изкуство се появява в Близкия Изток през ІІІ хилядолетие пр. н.е., но сигурни данни за появата му на територията на съвременна България имаме от края на I в. от н.е., когато тя вече е част от Римската империя и цивилизация. В периода І – ІІІ в. колонизацията, урбанизацията и търговията водят до засилен приток на нови идеи и елементи на римския бит и култура към местното население¹. Подовете, стените и сводовете на градските и извънградските домове, елитните резиденции, бани, терми, театри, спортни сгради и дори гробници започват да се украсяват с мозайки. Най-многобройни са запазените примери за това от градските и извънградските вили, като тези в римските градове Улпия Ескус (днешно с. Гиген, обл. Плевен) и Филипопол (днешен гр. Пловдив), или във вила Армира (до днешния Ивайловград, обл. Хасково). Техните мозайки ни предлагат голямо разнообразие от поучителни и развлекателни митологични наративи и образи.

Първият Музей на мозайката в България е изграден точно върху подобна градска вила, преустроявана няколко пъти в периода II-IV в. Тя се е намирала в римския и ранновизантийски град Марцианопол (днес гр. Девня в Североизточна България). Приемната зала на вилата (tablinium) е украсена с мозаечно изображение на Медуза-Горгона от началото на III в. Нейното предназначение е да бъде апотропейон т.е. Има функция да пази дома и неговите обитатели от зли погледи и демони, като “вкаменява” с погледа си. Медуза не е представена в обичайната за нея, заплашителна и отблъскваща иконография с коси-змии и вкаменяващ поглед, а напротив има привлекателен вид, заобиколена от животните – символи на четирите годишни сезона. В този паметник мозайката все още подражава на картина, както при рамката, така и наподобявайки нейната живописна техника чрез малките камъчета-тесери.